Погледнато отгоре, селото на бразилското племе борора напомня на колело от велосипед с женските къщи по периферията и една голяма мъжка къща двайсет на осем метра в центъра. Борорите са описани в книгата „Тъжни тропици“ на антрополога Клод Леви Строс. Къщата в центъра се нарича байтемангео и се явява нещо средно между клуб, публичен дом, дизайнерско ателие и... храм. Достъпът до нея е стриктно забранен за жените, освен веднъж в живота им, когато трябва да направят предложение на бъдещия си мъж. Мъжете по няколко пъти на ден сноват от техния клуб към съпружеските си домове по пътеката, която ги свързва. Така се образуват спиците на колелото. Ако нещо им докривее, мъжете могат да идат да преспят в центъра. Там те се връщат към юношеските си спомени, към мъжкото приятелство, потъват в религиозна обстановка, което ни най-малко не изключва флиртове с неомъжени момичета... Каква прекрасна рецепта срещу патината на съпружеския живот! В байтемангео мъжете прекарват доста време – отмарят, бърборят, пушат дебели цигари, а понякога и се хранят там. Мерилото за богатство е украсата на мъжкия костюм!!! Така мъжката къща се явява и ателие по дизайн. Както пише Клод Леви Строс: „Със старанието на гардеробиерки, мъже с телосложение на хамали се превръщат в пиленца, лепейки един на друг пух по кожата си... Парче кора и няколко пера дават на тези неуморими дизайнери повод за сензационни обици“.

Кръговото разположение на женските колиби около мъжката къща е важно за борорите. Силезийските мисионери от областта Рио Дас Грасас бързо схванали, че най-сръчният начин да ги покръстят е да ги накарат да напуснат селото си и да се засе- лят в друго, където къщите са разположени в успоредни редици. Лишени от ориентир, от плана, който мотивира тяхното знание, туземците бързо губят традицията си и своята обществена и религиозна система – прекалено сложна да просъществува без схемата на селото, чиито контури се обновяват от всекидневните им жестове.

Позволих си този разточителен преразказ на част на текста на Клод Леви Строс, защото ми се струва, че той би могъл да бъде ключ към темата за етнокъщите. Етнографията е наука за бита и нравите, за материалната, обществената и духовната култура на народите. Въпросът е защо етното е толкoва на мода днес? Кое налага изравянето на стари архетипи и вътрешни кодове в устройството на съвременния свят? Отговорът лесно може да се провиди в горния откъс: етното е връщане към корена, към автентичността, към изначалната подредба на света, към цвета и към енергията в чист вид. Шарени възглавници, антични предмети, изтъркани килими – самите те забравили своите цветове, за да ни доставят удоволствие с днешния си вид, са само малка част от изразните средства на етното. Да, етнодекорацията върши работа, дoколкото удовлетворява копнежа по пътешествие. Купувам си китайски шкаф и стол, пия си чая сред тях и все едно съм Там. Копнежът по другостта. Той се появява, като се задържим дълго време на едно място и започнем да се задушаваме от собствената си система от предвидимости, която сме си сътворили. Тогава предекорираме – търсим екзотиката, пътешествието чрез дизайна. Подобни жестове ни осмеляват да се отскубнем от навика, от уседналостта на западната цивилизация и да се върнем към номада в нас. Но тъй като пътешестването в наши дни не е проблем и можем да си пием чая, където поискаме, самоцелното етно като декорация вече е old fashion.

Днес дизайнът не е натоварен с толкова тежката отговорност да ни изчезва. В този смисъл е много по-свободен отпреди. Етното все повече се среща, но по много деликатен и органичен начин, примерно в работата на дизайнери – араби, японци, африканци и латиноамериканци, които, идвайки от различни култури, работят в контекста на запада и дискретно го превеждат през особеностите на собствения си етнически background. Например турската дизайнерка Зайнеп Фадиоглу, известна с етнонюансите в своите проекти, говори за необходимостта от промени в lifestile. В работата си тя иска да създаде чувство за драма, за театър в интериора, търси играта на светлосенки, грабва погледа с цвят – с една дума, чрез етното тя търси по-чувствителната къща, уморила се да бъде дискретна и стерилна. Така културите се проникват вътрешно на едно много по-дълбоко и неуловимо ниво, което се случва откак свят светува, но днес особено можем да благодарим за тази степен на омесване на информационния разгул. Етното в архитектурата неизбежно произвежда екология. На все повече хора им писва да живеят сред прави ъгли, успоредни къщи и квартали. Търсят връзка с природата и с естествените убежища, създадени от каквото ражда земята наоколо.

Имам едни приятели музиканти – Гошо Дончев и Биляна Вучкова, които живеят на Карибите, на о-в Доминика, и отглеждат двете си деца там, а като почне дъждовният сезон, се завръщат в България за лятото. Когато има ангажименти в Амстердам, Бостън, София или Токио, Биляна взима самолета и отива да свири пред своите почитатели. Една цигулка вече ѝ се разсъхна в опитите є да репетира под манговите дървета. Но те не се отказват от начина си на живот, защото това е тяхната лична съдба, която творят всеки ден. Скоро си купиха 5 декара земя над един от най-прекрасните плажове, на който е сниман филмът „Карибски пирати“. Хранят се само с това, което расте наоколо, почти не пазаруват в магазин. Запитах Биляна какво е усещането да си правиш сам къща на Доминика.

„Прекрасно е. Първото е усещането за земята, защото най-истинското нещо е земята. Започваш да садиш дървета, цветя и самата земя ти е къщата. Имаме един зелен лимон, покрай кой- то кухнята зави, за да може през прозореца є да си късаме лимони, нали... (смее се). Всичко е свързано с пейзажа, с терена. Другото, което ни водеше, бе желанието да направим нещо колкото се може по-натурално – минахме през проектите за глинена къща, но се оказа много дълъг процес и тъй като нямаше къде да живеем, се спряхме на камък и дърво. Направихме големи врати, които се затварят само вечер. Цялата къща е отворена. Понеже сме на хълм, винаги има един лек бриз – така имаме естествен климатик. Въпросът с електричеството ще го решим с вятърна мелница, портативна, която автоматично ще пада на земята, като се зададе ураган. Използваме дъждовната вода, която събираме от целия покрив в един контейнер, а питейната вода си наливаме от един близък извор – в Доминика има 365 реки! Някои от тях са топли.

Местните традиции в строителството не ни влияят много. Повечето от хорато си строят къщи за по 5 долара, защото нямат средства и познания – това са бараки, сковани от дъски, с тенекиен покрив, така че, като ги помете ураганът, да си направят други. Тук се живее много просто – радваш се на това, което имаш: едно дърво с кокосови орехи и една барачка. Това, което ни повлия, е именно самият стил на живеене – да си свързан повече с това, което е извън къщата – природата. Но най- вече ни повлияха срещите с интересни хора, американци, които също като нас са избягали на това място, за да търсят нещо истинско и натурално, което все по-рядко се среща днес по света. Те винаги са живели алтернативно. Къщите им са от глина, пясък и слама. Отглеждат сами храната си и са сериозно загрижени за екологията в този свят.

Мога да опиша живеенето в Доминика само с една дума – Свобода! На Карибите твориш, както дишаш. Всичко това е от тоталната дружелюбност на природата по тези места (като се изключат ураганите през дъждовния сезон). Няма никакви застрашаващи животни, можеш да ходиш бос из джунглата, всичко е по много – щедро, пищно като цвят и форма. Местните индианци и негри обожават нощем да се излежават в топлите минерални реки и да гледат огромните тропически звезди. Горите кънтят от песните им“.

И ако Биляна и Гошо нямат време да си направят глинена къща и интерпретират посвоему етнотрадициите на мястото, където живеят, то в България, в село Лещен, Мишо Маринов, създател на едно от най-добрите места у нас за алтернативен туризъм, внимателно изучава по Интернет как се строи къща от кал. Така Мишо построява Глинената. Запленен е от древната  ѝ форма, от простотата и пластичността  ѝ. Започва Глинената като експеримент: сламата е от жито – много жилава, превръща се в здрава арматура и осигурява шупли в глината, който служат за изолация. Тя е 80% от сместа – останалото е глина. Пробват я за първи път през зимата. Живеят в нея десет дни. Веднъж затоплена, при изключване на източниците на енергия температурата в къщата пада само с по един градус дневно. Добър дренаж отдолу и голяма стряха. Останалото е празник на формата. Няма конструкция – стените преливат една в друга. Мишо пъха една кошница в стената и я замазва – ето ти джобче за ябълки, после ниша за книжки. Стъклата на прозореца са направо вградени в глината. Мишо има цели тетрадки с къщи, рисува си и ги изпълнява. А като иска съвсем да изчезне в природата, взима седемгодишния си син, палатка и заживяват до някоя река. Всеки, който посещава Лещен, може да си наеме Глинената, известна още като Къщата на влюбените – може би защото е кръгла и гладка.

В труда си „Диалектика на природата“ Фридрих Енгелс пише: „Колкото повече хора преоткрият истината, че са едно цяло с природата, толкова по-невъзможна ще става абсурдната и противоестествена идея за противопоставяне на дух и материя, между хора и природата“. В този смисъл днешната нужда от етнодрехи, музика, дизайн и архитектура е копнеж по уникалното, начин да се върнем към центъра и простотата на битието, към неговите основни кодове. Нещо като снабдяване с дъно, което да издържи все по-нарастващите ни интелектуални апетити.