Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо и отдели Бог светлината от тъмнината.
(Битие 1:3, 4)

За първи път видях прозрачни къщи в Норвегия. Това са обикновени дървени къщи, но с такива големи прозорци без щори и пердета, че животът на обитателите е напълно достъпен за минувача – от единия, та чак до другия край на хола. Огради няма. На прозорците вечер трептят свещички, за да намерят пътя към дома загубените навън. Виждат се отблясъците на камината, хора, събрани около масата, които четат спокойно на дивана или се забавляват. Уютно. Неприкрито. Доверчиво. Едно отваряне, което тогава ми се стори странно и... симпатично. Когато всичко се вижда, любопитството някак се изтощава, не завихря фантазии и се превръща просто в гледане. Когато не се крият, не се криеш и ти. Така ходех по улиците и гледах.

Споделям тези впечатления с приятелка, която продава къщи в Америка. Тя казва, че и там къщите са много отворени и прозрачни, обитателите са вманиачени ексхибиционисти, също няма огради, само че, ако случайно стъпиш на подстриганата ливада, те подпират с дулото на пушка и ти намекват, че си навлязъл в тяхното пропърти.
Ето така отваряме темата за границите. Защото къщата е отграничаване, заявяване на мястото и според напреженията, отложени в географията и спецификата на съответната култура, домът е повече или по-малко отворен към околния свят.
В този смисъл, когато разглеждаме отворените, слели се с пейзажа къщи, не можем да не мислим и за затворените, за къщите крепости.
Тук се сещам за една притча. Един владетел много се страхувал от смъртта и заповядал да му издигнат замък без прозорци, само с една врата и я подсилил с тежка охрана. Веднъж, като излизал да се поразходи, забелязал при портата просяк, който му се усмихвал подигравателно. Той го питал защо се смее, а просякът отвърнал: ами, защото си глупав, мислиш, че си се спасил, но смъртта може да влезе през вратата ти. Какво да направя, уплашено попитал кралят, не мога да зазидам и нея, защото така ще умра. Та ти вече си мъртъв, му отвърнал просякът.

Изумително е, че толкова години след откриването на нови строителни материали с прекрасни качества, между които стъклото, плексигласът и алуминият, продължават да се използват предимно досегашните традиционни средства – дърво, камък, тухли. Където и да идеш, къщите са почти едни и същи, хората трудно си позволяват нови форми и материали по отношение на дома. Явно архетипът си казва своето – къщата е убежище, място, където да се прибереш, да се скриеш, да се защитиш от външния свят. Така се изграждат солидни домове, крепости, замъци и бункери.

По нашите земи стабилността на къщата, здравината и височината на зидовете са важно изискване, защото населението на Балканите е било постоянно подлагано на набези, насилие и войни. Да надникне пощеливото око на минаващия вътре в къщата или в двора, често е означавало грабеж, отвличане, изнасилване и прочие беди. Ето как се налага кожата на дома да надене бронята на високите зидове. А когато стените на самата къща граничат с улиците, тогава дворът става вътрешен и чардаците го обгръщат, за да могат да бъдат прибрани и защитени обитателите.

Много често ни се иска да си изградим прозрачна къща, така че цялата красота на пейзажа да влезе вътре, но понякога климатът и контекстът на мястото отрезвяват подобни замисли. Такъв е случаят с къщата, която построихме на нос Емине с арх. Генчеви. Задуха ли, там си дават среща всички ветрове, летят камъни, вали хоризонтално и, не дай боже, да имаш дупчица при комина. Е, хайде, направи си стъклена къща на това място!

Още по-прилепнала към съображението за сигурност, в този смисъл обратна на отвореността и крехкостта на витража, е работата на младия японски архитект Риуе Нишигава – наречена Weekend house, която представлява идеален куб от гофрирана ламарина, без никакви видими отвори. Построена в някакъв тотален пущинак (откъде се взе в пренаселена Япония), като я погледнете, ще кажете: я, склад за електрокари! Но когато надникнем в интериора, виждаме, че от пода на къщата растат цели дървета, опаковани в стъклени комини до тавана, и това са всъщност единствените източници на светлина. Пространството е изчистено, добре балансирано и изобщо не изглежда да страда, че е изолирано от природата наоколо.

Като се каже стъклена къща, попадаме на станалата вече нарицателно Mаison de verre на Пиер Шаро и Бернар Бижвойо, строена през 1928–1932 г. в Париж, чиято фасада е изцяло от стъклени тухли. Вътре в нея те осигуряват една нереална светлина – както през деня, така и през нощта, следствие на външни прожектори. В домашната архитектура Шаро вкарва в онези години още индустриален подход към материала – борави нетрадиционно със стъкло, метал и суров каучук по пода, което превръща тази негова работа в модел за подра- жание за увлечените от hi tech архитектурата през останалата половина на века.

Разговорът за стъклените къщи естествено е предопределен от същността на материала, от който са изградени – стъкло и метал. Все мъжки материали. Характеристиките или асоциациите за стъклото са много: студено, излъчва, пречупва, рефлексира, неперсонално, неутрално, хем го има, хем го няма, замръзнала вода, крехко, мощен отразител, огледало, водна повърхност, модерно! Като стане дума за стъкло, влиза светлината – отразена, пречупена, активна, проникваща, обратна на тъмнината, на женското. Светлината е мъжка. Ето защо стъклените къщи ги наричат динамични, отворени, активни къщи. По тях светът пътува, отразява се, бива оставян да влиза, да преминава и да излиза.

Точно такава е къщата на J.K.&D.H., построена в шикозния квартал Айлингтън в Лондон от представителите на Future Sistems Ян Каплицки и Аманда Левет. Една наистина светла, отворена към света къща. Тя осигурява свобода и едновременно грижа за интимността на обитателите – към улицата са използвани стъклени тухли, а зад прозрачните витражи има система от щори. Дом, който съчетава екология и икономия на енергия, новостите в технологията и комуникациите, прекрасните качества на алуминия и стъклото. Тук балансът между мъжките и женските материали се осигурява от допускането на външната среда вътре – дърветата, земята или тухлената ограда в типично английски стил, някои от мебелите са от дърво, важно е и масивното каменно пано на стената. Детайли, които работят за цялото. Дори футуристичната пътечка към къщата се съобразява с дървото пред фасадата. Къщата на J.K.&D.H. е дом, който само маркира границите, празник на увереността (няма да кажа на безсрамието) на съвременния човек.

Елизабет Дилър от архитектурното дуо Diller&Scofidio казва: „Преди бяхме свикнали да се страхуваме да сме виждани, а сега се страхуваме да не би да не сме видени“.
Тук се изкушавам да се върна пак към библейския текст. Преди да хапнат от плода на познанието, „бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха“ (Битие 2:25), но веднъж отхапали от ябълката, „...се отвориха очите на двамата и разбраха, че са голи, па съшиха смокинени листи и си направиха препасници“ (Битие 3:7).

Ето как културата вкарва срама, страха и тъмнината на скритостта.
Стъклената къща ни лекува точно от това.
Тя празнува светлината. Връща ни към една нова невинност, така мечтана хилядолетия от човека.

Остава да се приготвим.

Maison de verre, Paris

The glass house, Canonbury,London

На сайта www.virginianotes.com можете да закупите тази и всичките й останали книги.