„Вашата къща ще бъде не котва, а мачта“ Джубран Халил Джубран
Всичко започва, когато градът ужасно ни писне, когато се окажем в някакво село и разберем, че имаме нужда да бъдем на това място, срещу тези планини, омагьосани от тишината. Известно време мечтаем, сънуваме и накрая: ето ни, оказваме се собственици на имот, който да ни върне в природата.
ПОДАРЪЦИ. Съвременният човек обича контрастите – в селската си къща той боядисва синя някаква стая, плеви, отглежда краставички, прави цветни лехи, разхожда се цял ден по пижама, влачи някаква чаша с кафе и все я забравя някъде. Така целият ден е една сутрин, която завършва със стъкмяването на огън, за да се отпразнува падането на нощта. По пижама. След това градският човек се прибира в града, кара кола, катери етажи, намира отново книгите, компютрите, спретнатия си градски бит и бърза, за да иде да пие кафето си по някакви тротоари, облечен, разбира се, подобаващо за делова или задушевна среща. Така редува градската и селската къща, плюс отскачания до нашето или някое друго море. Контрасти в ритъма и пространството.
Селската къща е нещо като апликация към софистицирания ни градски живот. Тя обикновено е натоварена с много очаквания и потребности. В нея се разширяваме. Имаме мазе, етажи и тавани, което невинаги ни е възможно в града. Такова едно разпределение по-хармонично отговаря на строежа на човешкото тяло и психика. Близо сме до земята – ах, как липсва в града да направиш една крачка и да си на тревата. Селската къща е мама – тя ни завива и обгръща със себе си, щедро предлага всичките си дарове, историята си, уханията... Тя обещава време. Там всички часовници спират. В нея имаш време за всичко – за спане, за любов, за четене, за готвене, за похапване и за дълги, бавни разговори. За тишини.
В моята селска къща имам над стогодишна пещ за хляб! За 12 хляба. И всички видове посуда, като преобладава глинената, разбира се. Защото в града нямам достатъчно време да се посветя на готвенето, а толкова обичам да пътешествам из кулинарията.
Селската къща е защита, отделяне, почивка от другите. В нея се затваряш и си слагаш каквото искаш лице. Ако нямаш телевизор, радио, вестници и си изключиш телефона, се скриваш и от атаката на информацията.
В един стар ръкопис, свидетелстващ за живота на китайските императори, се посочва задължителното им пребиваване през определено време от годината в будистки манастири или в съвсем отдалечени от цивилизацията места – с цел наместване и връщане към равновесието на природата.
В този смисъл копнежът по селската къща е всъщност копнеж по отделянето от суетата на света, копнеж по собствения ни тон.
КАПАНИТЕ. Разбира се, едно такова разделение крие опасност: да се изтощаваш до смърт в града. Да изпращаш всеки ден най-съкровената част от себе си с писмо на адрес: „До мене. На село. Може би през август за две седмици“, е доста рисковано. И резултатът е ясен – едно натоварено с толкова очаквания място никога не може да направи чудеса.
Как да запазим селската къща като място за вслушване в собствения ни тон? Със сигурност тя не е склад, където често се изкушаваме да пренесем от градското ни жилище всички излишни дрехи и мебели, защото просто ни е жал да ги изхвърлим. Какво можеш да чуеш в някакво задръстено пространство, освен повика отново да бягаш. Това може с повече успех да се случи в семпло, чисто и необременено място. Но тук държа да отбележа, че не съм привърженик на крайното схващане за аскетизма на селската къща, според което битът трябва да е отпреди сто години. Луксът е атрибут на съвременния човек и няма нужда да се хаби енергия да се отучваме от подаръците на цивилизацията. Докато пералнята работи, можем да идем за гъби или да изпратим залеза.
Истинските, не мета потребностите на душата са винаги много семпли и достъпни. Ако чуваме тънкото им гласче, простотата вътре в нас ще се отпечата и в света наоколо. Това се отнася не само за къщите ни.
„Още“ е господарят на невротизирания градски човек. Това е другата опасност: в желанието си да се чувстваме уютно и добре, привлечени от патината на старите предмети, завивки, китеници, плъстеници и съдове, така натряскваме селската си къща с тях, че скоро тя заприличва на етнографски музей, потискаща в перманентната си нужда да бъде чистена и подреждана. Даваме страшно много на къщите си, защото се олицетворяваме с тях. Поддържаме ги, съхраняваме ги и ги променяме. Инвестираме в тях енергия, за да имаме сигурност, закрила и уют. Но ако се замислим връщат ли ни те толкова, колкото ние им даваме, може да се окаже, че няма равновесие и дори че балансът не е в наша полза.
Как пропадаме в поредния капан, заложен от нас самите? Като забравяме, че къщите ни са средство да се чувстваме добре, а не цел, сама по себе си. Те имат това значение, което ние им отдадем, и ако прекомерно ни засмукват, преобръщат смисъла. Това се отнася и изобщо за дома. В случая със селските къщи, попаднали в капана „къща заради самата къща“, скоро се оказва, че вместо да общуваме с природата, ние просто се въртим в някакво малко, откопчено от природата място. Каква страхливост! И какво нахалство! Да подмениш натурата с кутийка!
Признавам, че и аз попаднах в този капан. Фиксирах се в защитната функция на високите ми зидове, обграждащи два декара, вярно, прекрасен, но двор. Като ме питат какво правиш по един месец в къщата си в Ковачевица, отговарям – къщя. Измислих си на времето този глагол с гордост. Сега вече се озъртам как да разредя гъстия концентрат от гледни точки към познатия ми пейзаж, готвенето, шляенето, градинарстването, спането на огромното легло на чардака и криенето по стаите с компютър. Разбира се, всичко е много индивидуално. Имам бодри приятели с къщи в същото село, които не ги свърта. Бродят из околностите, покоряват планини, използ- ват къщата си за отправна точка към пътешествия и авантюри, за да я намерят след това приятна за набиране на сили за нови приключения. Въпрос на нагласа.
Добрата новина е, че няма нищо фатално. Наред с основната функция на селската къща като дом, средство за упражнение по вкус, създаване на пространство за бягство и намиране на себе си, можем да се разширим към занимания по загубване очертанията на егото и сливане със света – тоест да случим селската къща като храм.
Ако успеем и в това, тя вече ще се е превърнала в мачта! Плуващи къщи! Супер!
В една своя поема източният поет и философ Джубран Халил Джубран пита хората какво имат в къщите си, та толкова се залостват. И сам отговаря:
