В дни,в които светът притихна и всеки е у дома, решихме да изместим фокуса и да ви разведрим с една поредица есета от сборника  на #VirginiaZaharieva

Дом в сърцето на града

Във филма на Акира Куросава „Додескаден“ баща и момченце седят до кофите за боклук при задния изход на скъп ресторант, похапват ориз и развалена риба и... мечтаят Своята къща. Сред шума, теснотията и миризмите на големия град изплува зелен хълм с бяла прозирна оградка в подножието му, а на върха – съразмерна, закръглена къщичка от дърво и камък с големи любопитни прозорци и извита стряха. Животът на детето бавно гасне, отчаян, бащата се опитва да го задържи  - та нали още не са построили къщата! Там, до кофите, преправят това-онова, разширяват верандата, закачват камбанки и дълго съзерцават творението си в захлас.
Като голям майстор Куросава изгражда творбата си върху един основен архетип – копнежа на всеки човек да има дом по своя мярка. Някъде, където може да се почувства защитен, да се отпусне и да бъде себе си. Една мечта, към която никой не е безразличен.
Тъй като героите в този филм са на улицата, те се приютяват в бленувания си дом, в случая много по-реален от абсурда на живота им.

И ако участниците в горната история бягат в една илюзия, то героите в следващата са минимализирали собственото си пространство до степен на срастване с града: преди години в берлинското метро видях двама клошари да спят сред движещото се множество на перона, защитени единствено от картонени кутии, които побираха само главите им.

Спяха дълбоко, следвани от географиите на пикните си.

Когато някой трудно влиза в контакт със себе си, в психотерапията има метод, който му помага да се разбере, като опише Неговата си къща – такава, каквато би искал да бъде. Този опит разчита на факта, че къщата е символен еквивалент на човешкото тяло. Чрез биоенергетично дишане се влиза в подсъзнателен материал, от който изплува индивидуалната потребност от обиталище. Колкото по-здрав е човекът, толкова този дом е по-простичък, близко до земята, с баланс между мъжките и женските материали – камък, стъкло, метал и дърво, керамика, материи и светлина. Наличието на баланс се вижда и в наличието на вертикалност на пространството на описваната къща, а именно съществуването на таван, средна част и мазе, които съответстват на главата, тялото и подсъзнанието. От това, как изглеждат тези части, къде предпочита да обитава човекът и къде се чувства най-добре, разбираме за връзката му с тях, за чувството му за реалност.

И така, нека вземем мечтата, минимализма и психоаналитичния прочит като ключове и да влезем в темата „Дом в сърцето на града“.

Градското убежище е обречено да уподобява мярката на класическата къща. Въпреки че се опитва да интерпретира вертикалното измерение и да омекотява напрежението вън–вътре.

Къщата в провинцията, сред природата, се припокрива с архетипната ни представа за дом. Тя се е сраснала с природата, за да може по-пълно да общуваме с нея.
Какво се случва в града?

Погледнат по-глобално, той се явява колективен дом за човека, избягал от несигурността и самотата си сред природата. Градът е възникнал, за да се отбраняваме по-лесно, за да обменяме енергията и продуктите на нашия труд. За да се ползваме от благата на цивилизацията. Погледнете в един градски хладилник – шепа ягоди, малко мляко и сирене. Защото всичко е на една крачка, прясно, редовно доставяно и няма нужда да се запасяваш. Подръка ти са кафенето, галерията, библиотеките, театърът, киносалонът, магазините, нощните клубове, местата за хранене. Домът в сърцето на града осигурява моментално участие във всички тези удоволствия (освен ако не те мързи да излизаш)! Той буквално тупти в градския ритъм. Е, много сме, шумно е, липсва земя и по принуда изтласкани към небето, градските домове придобиват нови функции за сметка на досегашните.

Те могат да доминират мегаполиса и да бъдат проникнати от него, ако са достатъчно разкрачени – да вземем една дзен тераса на покрива на висока сграда.
Друга тенденция е да се превърне градското жилище в буквален цитат на метростанция или фабрика от индустриалната зона. А има и такива домове, които упорито се придържат към класическите стойности и се опитват да ни защитят, предпазят и скрият – подобно къщата на мама.

Все пак има основни стойности, на които жилището трябва да отговори предвид динамиката на живеене в града. В природата сме огледало на сезоните и те определят нашия ритъм. В града Царството на Другия ни изтегля във външното, където сме принудени непрекъснато да сменяме социални роли и маски. Следователно домът в сърцето на града трябва да осигурява пространство, където можем да се върнем към своята идентичност, за да починем от това, което купуваме и продаваме навън, да наденем каквото си искаме лице, да постоим със затворени очи, без да мислим, за да се върнем към своя център, отвъд привидността.

Ако нямаме такова място, скоро се превръщаме в невротици. Как да изглежда то? Удобно. Функционално. Достатъчно.
Да, но звучи общо.
На изток биха отговорили – като зала за чайна церемония. Те поначало защитават тезата, че човек е навсякъде вкъщи, стига да влиза в центъра си като вътрешна връзка със земята и вселената. Навремето в някои български къщи е имало домашни параклиси – места за молитви.

Отговорът наистина е много индивидуален. Един се връща към себе си в меко кресло или диван, които приемат без уговорки неговата форма, със или без котка в скута. Друг – на дзен тераса до ромоняща вода, трети в ориенталски кът с много възглавници, на четвърти му стига просто да е празно, за да може да препуска с децата си.

Формата, която обхваща предмета, затваря частица природа, каквато е затворена и в човешкото тяло. Оттук тази органична връзка на човека с обкръжението му и с неговото тяло. Неизбежно е – човекът се отпечатва в своя дом, в пространството изобщо. Той се родее с него и със заобикалящите го предмети.

Тук е ролята на архитекта и дизайнера да усетят клиента си и да го подпрат, като му подскажат липсващите още неосъзнати потребности. Пример: веднъж един мой клиент ми описа дома, който е видял, след като диша половин час със затворени очи. Беше подобен на швейцарски часовник Swatch – напълно прозрачен, плексигласов, с видимост към всичките му карантии вътре. Чувстваше се неуютно в тази представа. Подобно описание говори за това, че е отчужден от тялото си, че има проблем да защитава границите си. В този случай живеенето в прекалено прозрачна, разголена къща би задълбочило това му усещане.

И наистина, в днешно време стените изчезват и се превръщат в прозорци. Затова е добре архитектът да предвиди и кътове, обърнати навътре, гарантиращи протекция, каквато градският човек понякога трудно си осигурява навън.

Друг отговор, който търсим от градското жилище, е да ни достави баланс на материалите, дори чрез детайли – примерно чрез вмъкване на работи от керамика, кожа и кадифе, възглавници, за да се прибави женственост в едно по-студено пространство, доминирано от метал, стъкло и камък. Моя приятелка в Париж направо откърти дървените стени на някакъв замък, за да омекоти луксозното си жилище срещу Булонската гора, и лепна огромен бродиран гоблен, шит през 13. век (от същия замък) на стената.

Предвид на това, че пространството в града е кът, се сблъскваме с амбиции да се направи тристайно жилище от 30 квадрата!!! Или както казва Жан Бодрияр в „Системата на предметите“, тук вече става дума „не да се имплантира театър от вещи или да се създаде една атмосфера, а да се реши проблем – да се мобилизира пространството“.

Понякога такива малки жилища са като дядови ръкавички и са толкова забавни – истинско тържество на малкото над голямото!

На сайта www.virginianotes.com можете да закупите тази и всичките й останали книги.